Да не бяха снимките, правени от други големи фотографи, бих помислила, че славата й се дължи на съпруга й - Алфред Стиглиц (Alfred  Stieglitz).
Да си призная, не знам какво харесвам повече - картините, които е нарисувала тя, или портретите, които са й правени от други.

От тази снимка тръгна "познанството" ми с Джорджия О`Кийфи. Снимка от архива на сп. Life. Коя е тази странна старица?
И тогава видях червените хълмове...
Няколко пъти съм публикувала в блоговете си нейни картини. Струва ми се, няма да е излишно да поставя в "галерията" си любимата ми работа - пурпурните хълмове. Да не беше идеята "един експонат", щях да покажа и маковете. Обичам макове. Червеното не е от любимите ми цветове, но червеното на Джорджия е невероятно...

Джонатан - немец, роден в Токио и поставящ френско-английски заглавия на творбите си.
- невъзможност за окончателна идентификация?
- призив към преодоляване на стереотипите?
- младежко бунтарство в отхвърлянето на граници?
- романтично преклонение пред личността и отказ от напъхването й в общностни кафези?
Затова Джонатан Меезе попадна в експозицията на "галерията" ми.

в света на изкуството. На продажбите. На славата.
60 000 художници са листвани на артборсите.  Представянето на нечие творчеството на популярен интернет сайт е добър маркетингов ход. Благодарение на artfacts.net роденият през 1971 г. в Токио немски художник Джонатан Меезе става достатъчно известен и продажбите на творбите му вървят добре. Докато Деймиън Хърст бележи и моменти на спад.
Не бих си купила произведение на Меезе. Намирам го за талантлив, но не ми допада като настроение. Не това е важното. Важното е, че се купува. По някакви причини. А повечето продажби водят до повече слава.
Това определено има отношение към изкуството. За добро или за зло... За добро или за зло?

 

Преди 390 години в един и същи ден умират Шекспир и Сервантес. Намам куража да коментирам този невероятен per se факт. Само документирам някои събития, посветени на тази годишнина.
Днес в лондонската Wolfson Gallery се открива изложба "В търсене на Шекспир", включваща шест живописни портрета на поета. Между тях е и знаменитият "Chandos" портрет, за който се смята, че най-точно изобразява облика на Шекспир.
Твърде различен от представите на Рубиак, струва ми се...

Update: И Roy Hattersley се пита в The Guardian: "Толкова ли е важно как е изглеждал Шекспир? По-важно е - какво е написал".

Честно казано, не ми се вярва това да е истинската посмъртна маска на Шеспир.
Но е добър повод, нали?
Добър повод да започнеш нов проект. Да представиш предмет. Да обясниш какво е това. Защо си го избрал. Да покажеш части от асоциативната верига, която той е породил...
Да покажеш и разкажеш.

Тръгва от спекулация, разбира се. "Спекулация" е подходяща дума - "предположение" и "търговска операция" едновременно. Да, казва проф. Хилдегард  Хамершмидт-Хумел, това е Шекспир. И го сравнява с бюста от Гарик клуб в Лондон.
А бюстът от Гарик клуб е създаден от френския скулптор Луи Франсоа Рубиак 140 години след смъртта на Шекпир.  Днес е твърде популярно репликирането на другия бюст на Шекспир, направен от Рубиак по поръчка на артиста Дейвид Гарик - бюста, изложен в Бритиш музеум. Добър портрет. Но по отношение на физическата прилика, може само да се гадае.
Толкова ли е важно, дали наистина имаме посмъртната маска на Шекспир?